За неизминатия път до храма

В края на изминалата 2013 година, в Москва, по инициатива на Руския академически съюз в България, е осъществено изданието «Белоэмигранты в Болгарии. Воспоминания”. Заглавието на сборника ни задължава да очакваме първо, най-напред и преди всичко, автентичен разказ.

Сигурно точно по този критерий, първият свидетелски очерк е със заглавие «Храм князя Мещерского», негов автор е, както ни уверяват съставителите на сборника — писателката, журналистка и изследователка госпожа Светлана Мрочковская-Балашова.

Неуважаема госпожо, не си спомням да сме имали лични отношения, освен един телефонен разговор, в който нечистоплътно ми предложихте да ми уредите да получа пари за подарените ми от княз Мещерски документи, свързани с историята на руската емигрантска научна общност в България.

Вашата «творба», известна ми от интернет-блога ви, може да претендира за всички достойнства на неособено талантливо художествено произведение — тя е недалеч от художествената измислица, композирана е по правилата на подражателността (защото подражава на белезите на научност,с което обаче именно се дискредитира) и най-вече: ползва се от разюздания език на булевардната преса, Искрено се надявах, че ще си остане и единствено в личното ви пространство на всетърпимата и сравнително безобидна подмяна: тогава, когато сама си носите последиците от възприемането на въображаемото за действително.

Авторите на сборника, обаче, са ви припознали като авторитетен свидетел, комуто може да се довери встъпителен биографичен очерк. Мисля, че не вие сте го заслужили, - фигурата на вашия герой е онази висока и достойна за всяко начало цел.

Никога не съм ви срещала в дома на Слава и Андрей Мешчерски, в който имах честта да бъда гост нерядко, - толкова, колкото ми беше позволено. Но съм чувала, че не сте добре дошла там. Нямам доказателства за това. Но имам собствения си спомен, който никога не бих си позволила да коментирам, ако не усещах писанието ви като лично предизвикателство.

Категорично възразявам, с правото на свидетеля, допуснат да прекрачи прага на «Дондуков», на желанието ви да оставите за поколенията спомена за Андрей Павлович «в шлепанцах». Княз Мещерски, при всички легенди, които съм чувала за него, в моите представи, е въплъщение на достойнството. И физическата му готовност във всеки един момент да бъде по точен начин вписан в каквато и да било възникнала ситуация, беше част от това достойнство. Най-категоричното опровержение на вашите думи, е за щастие, красноречивото слово на фотографиите. Публикуваната на стр. 44 снимка, за която премълчавате откъде разполагате с нея, ни показва наистина ежедневния вид на Андрей Павлович у дома му. Сакото и вратовръзката бяха неизменна част от неговия дрес-код (казано по-днешному разбираемо), ако се вгледате, ще забележите, че г-жа Слава носи блуза с къс ръкав. Не си спомням за три години да съм видяла кн. Мещерски повече от три пъти облечен с риза с къс ръкав. Нали не искате да ви повярвам, че интимно ви е допуснал в дома си, шляпащ по домашни чехли?

Не е вярно, че Андрей Павлович не позволяваше да бъде записан. По време на няколко беседи, по инициатива и с участието на днес докторите, съответно, на философските науки, Емил Ив. Димитров, и на филологическите науки, Галина Петкова се състояха няколко разговора с княз Мещерски, в които той се съгласи не само да разкаже спомени, а и те да бъдат стенографирани. Първата от тези стенограми, с автентичното, а не фризирано от вас слово на Андрей Павлович е един от най-четените на сайта ни документи. Впрочем, не се опитвайте да предавате вашите фантазии като пряка реч, приписвайки й достоверност. Не е нужен особено професионален поглед (е, да припомним, че вие сте журналист, аз все пак — филолог), за да се забележи, колко далеч е измислената от вас фраза от стилистичните особености на изказа на княз Мещерски.

Не отговаря на истината и твърдението ви за неговия отказ от изследователски занимания. В средата на 80-те години Андрей Павлович помага на Димитър Дочев с материали за подготвяното от него първо предвиждано тогава българско издание на работите на проф. П. М. Бицили. И, за радост, от това остава следа — специално написаната от биографа встъпителна статия. В началото на 90-те години княз Мещерски, в продължение на почти две години, беше всеотдаен консултат и съмишленик на подготвяната и, за щастие, публикувана първа книга с избрани произведения на проф. П. М. Бицили. От това време са и моите изпълнени с респект спомени за общуването с него.

Опитах се да пресметна колко страници от обема на писанието ви с размери почти на студия (36), са посветени на вашите лични моменти от срещите ви с Андрей Павлович. Май не достигнах дори до 6. Материал ли ви липсваше?

Или се оказва по-лесно да спрегнете полуистина с фантазия, за да «портретувате» семейни отношения? Кому са нужни вашите психологически разхвърляници за много интимни човешки спомени и преживявания? Защо се пъхате — с внушителни и отблъскващи габарити в защитеното пространство на лични и ЕДИНСТВЕНО семейни събития?

Истински изследователското присъствие е винаги целенасочено, но дискретно, деликатно и щадящо. То е искрено загрижено за хигиеничната дистанция, която следва да се спазва между автора и неговия герой. Още повече, когато този герой е проекция на личност, провокираща интереса на следващите поколения. След прочита на писанието ви оставам с усещането за блудкав вкус — такъв, какъвто никое «воспоминание» не цели да събуди.

Улица «Дондуков», където живееше Андрей Павлович, в София се намира в подножието на храм-паметник «Свети Александър Невски» - Патриаршеската катедрала. Петият етаж, за който и вие споменавате, не стигаше като височина, за да се изравнят разликите в географските величини, - Храмът пак си оставаше на хълм. За да има път до него — такъв, по който се изкачваш. Стръмен.

А между другото, на «Дондуков» асансьорът често не работеше. Вероятно е било случайност, че вие сте се качили с него, за да заварите неподготвен (да допуснем) княз Мещерски за срещата ви. Едно е сигурно, ползвайки машината, сте пропуснали пътя. По стълбите към Храма обикновено няма даже подемник — хроми и сакати, всички сме длъжни да се изкатерим по тях.

16. 01. 2014, София

                                                                                                                 Таня Галчева

автор на биографичния очерк «Судьба свидетеля: «собрать, все, что возможно, воедино». (неизвестное об А. П. Мещерском». В: сб. «Свидетельство: традиции, формы, имена». Сост. К. Б. Сигов. Киев., Дух и литера, 2013, с. 583-603.